Cup-Of-Coffee.net

Да ти се е случвало да гледаш клип и след 3-5 минута да си мислиш:” Хайдееее, този клип няма край…. уффф, 8 минути, вие луди ли сте?” Пусни си , например, откъс от класическо произведение в You Tube…

Поне на мен ми се е случвало и мисля че знам защо. Твърде много стандартна музика. Всяка песен трае между 3 и  5 минути и ти запичваш да живееш в този интврвал, да мислиш в този интервал, започваш да очакваш този интервал и дори да мечтаеш в този интервал. Това накъсване, малко или много забързва ритъма в който живееш, съкращава цикъла на живота на отделната единица, времето между началото и края, прави мимолетните неща съвсем нормални и предпочитани.

Не искам да живея в песен.

Особено дълъг, ако се наложи да пътуваш с хора, които не си падат много по сапун и вода Ноооо, това не трябва да се забелязва, в крайна сметка обонянието ти започва да игнорира неприятните аромати, само очите продължават да сълзят.

А удома си е най-хубаво, май. Тази сутрин, когато се събудих имах много странно усещане - мина ми бързо, но все пак ще споделя. Все едно се намирах в промеждутък безвремие в своя живот. Сякаш 3-те години, които прекарах в София и по-скоро 2-те на работа са един миг, сън, който е  свършил и сега отново съм на изходна позиция - вкъщи.  Изчакване на следващото събитие, следващата точка, която трябва да свържа.

Май прекалявам с драматизма

Имам си Moleskine .

С чисто бели страници, без редове и полета. И то не един, а два…

Всъщност бяха 5, но допълнителните 3 са разпределени по приятели. Щях да припадна от радост когато ми ги подариха , *вметка: благодаря ти, Веско (прегръдка)*, буквално загубих ума и дума, поговорката се превърна в най-обективната реалност, която можете да си представите.

Още не мога да се престраша да пиша в тях. Предполагам ще го направя,  когато излетя за Германия, за да има по-смислено начало - да не започва с край. Их, имало още прекрасни хора (*усмивка*) …

P.S. Ето затова, Теди, не исках да пускам пост.  Ма като не искаш да се видиш с мен да ти дам подаръка, така трябваше да разбереш какъв е!

Искам да си взема Moleskine. За незапознатите все още ( т.е неомрънканите от мен, че искам искам искам) , вижте тук http://www.moleskine.com/index_eng.php. Дори вече знам какъв точно трябва да бъде -  с бели листи.

Наскоро пишейки коментар върху една книга, осъзнах нуждата от дневници. Който е чел коментара да не писка сочейки с пръст : “Това си го писала вече!”. Мислите са си мои пък и ще се самоцитирам колкото си искам. Така де,  за дневниците ставаше дума.  Осъзнах колко хубаво нещо могат да бъдат. Нещо като склад за спомени. Записваш случките, архивираш спомените и мечтите, напъхваш ги в кутийки, лепваш им етикетче и ги нареждаш  на  рафтовете за миналини.Така отхвърляш техния товар и можеш да приемаш всеки следващ ден като чисто нова бяла страница, без редчета  и полета ( все пак човек не трябва сам да си поставя лимити). Вече не се притесняваш, че можеш да ги изгубиш. Те са там, знаеш  че ги има, съхранявани на сигурно , макар и малко прашасали, никой не може да ти ги отнеме. Освобождаваш се от всеки изминал миг и се фокусираш върху настоящето. Търсиш и внимаваш да не изпуснеш следващия спомен, на който да сложиш етикетче и да подредиш до останалите.

Обещавам, че ще се опитам да си създам убежище за спомени :), ако не поне ще си имам блог. Но друго си е хартията, има много повече романтика, много повече живот….

Кога последно си искал денят ти да бъде прстичък и красив? Толкова много големи мисли ни занимават тези дни и забравяме сякаш да се порадваме на малките. Да потъгуваш по изнизващия се ден, да се зарадваш на спокойствието на вечерта. Някак си всичко това е романтичен спомен, за който не остава място в ежедневието.  Все пак някои са успели да запазят способността си да откриват красивото. Ето ви малък пример.

http://felicity.blog.bg/viewpost.php?id=195072